Гост-блогър: Поглед към душата на приказките в “Звезден прах” на Нийл Геймън

    Поредна вълшебна анотация на колежката Nezzo.

  “Затворете очи и дишайте дълбоко, нали така.Звезден Прах (Stardust) - Нийл Геймън

    Защото тази книга е вълшебство.

    Най-вероятно много от вас са гледали небезизвестният “Stardust”, а и да не са, сега ще се запознаете малко или много с книгата му. Да обобщя – филмът е добър, много добър, но явно просто не са успели да направят реално всичко, което е в книгата. Защото в нея самата ще срещнете един друг свят, свят на края на света, отвъд Стената. Пълен с еднорози, паднали звезди, космати джуджета, лордове, вещици, приказни дървета, магически свещи и разбира се, любов. И не само това, а още цял неопознат свят на самодивите. Отвъд позволеното и познатото.

   Не всеки празноглав влюбен е като Тристан Торн, но това са приказките. Всичко е през девет планини в десета, всичко е магично и героично. Но винаги има една надута квачка (с извинение) като Виктория Форестър, която иска света да й бъде поднесен в краката. За тези, които не са гледали филма, ще разкажа основния сюжет.

   Тристан е син на бедно семейство и се влюбва в най-красивото момиче в околността, което е от богата фамилия, образовано е и всички в околността, че и извън нея, искат ръката й. Тоя я пита какво да направи, за да получи целувката й. В този момент тя вижда една падаща звезда, казва, че ако Тристан и донесе точно тази звезда ще го целуне, че дори и ще му даде ръката си, присмива му се и си тръгва. И така започва всичко. Влюбеният минава през стената с помоща на баща си и се озовава съвсем сам в самодивската страна, предстои му да научи милиони неща, които досега не е знаел.

    Объркващото в книгата е, че тя се помещава в световете на почти всички от героите. Част през лордовете на Бурелом, всеки един опитващ се да убие брат си, друга през погледа на вещицата от Лилим, изпратена да донесе сърцето на звездата, трета пък през ядосаната паднала звезда, и определено тази над Тристан Торн, а може би има и други.

   Всичко е много, много вълшебно, кралско и непознато. Чистата приказка. И това не е каква да е приказка, а приказка за възрастни. Тази, която може да накара дори теб да се размечтаеш или поне да си представяш еднорози и хора превърнати в козли, и какво ли още не.

   Нийл Геймън е един изключителен писател, лично аз го харесвам като такъв и това не е първата му книга, която чета, но смело казвам, че е една от най-добрите приказки, които съм чела и са ми чели.

   Много поздрави на преданите читатели на Книголандия и на книгите от мен и с малко късмет ще ме четете съвсем скоро отново. :)”

  P.S. Да се надявам да изпълни горната закана, Nezzo-вите анотации са свеж полъх в Книголандия.

Стиг Ларшон разкрива тъмното минало на “Момичето, което си играеше с огъня”

   Смъртоносните приключения в първата част на “Милениум” не p1могат да спрат журналиста Микаел Блумквист да продължи да се рови в тинята на обществото. Скоро той и неговият вестник отново са готови да разбунят духовете с няколко статии и книга, посветена на търговията с плът, която е проникнала шведското общество. Автори на книгата са Дъг и Мия Свенсон, които не се страхуват да дисекцират гнойта около този бизнес и замесените в него.

    Но “Момичето, което си играеше с огъня” не е роман за Блумквист или семейство Свенсон. То е роман за другото главно лице - асоциалната хакерка Лисбет Саландер. Забуленото й в тайна минало излиза на бял свят. Адвокатът Нилс Бюрман замисля пъклен план, за да премахне заплахата да бъде разкрит като изнасилвач. Той е готов на всичко, за да я премахне, но загубва живота си заради това.

    Саландер е обвинена в неговото убийство и  това на Дъг и Мия, които са намерени разстреляни малко след нейно посещение при тях. Полицията се втурва да я издирва, медийте се разравят в миналото й, изкарвайки я шизофренична психопатка, а Блумквист и бившият й шеф Армански започват собствени разследвания.

     Хакерката предвидливо изчезва, за което доста й помагат милиардите, които си присвои в края на първия роман. Тя не е убийцата, но цялата държава е убедена в обратното. А лицата, които Дъг и Мия са се готвили да разобличат, имат огромен интерес тя да загине. В дъното е човек на име Зала, който има пряка връзка с ужасяващото минало на Саландер.

   Втората част на “Милениум” е още по-напрегната от първата, с много повече движение, загадки и кълбо от погрешни заключения. До последните страници всичко изглежда адски неясно, за да се стигне до жесток сблъсък на Саландер с демоните на миналото й…

    Лична оценка: 11/13.

    Книгата ми бе любезно предоставена от издателство “Колибри”.

Ч8М: “Самира” – смъртоносната красавица на Борей

    По случай днешния празничен ден ще пиша за една 8615_1 великолепна книга, доминирана изцяло от нежния пол – “Самира” на Борей. Тя предхожда великолепния му роман “Реликвата”, но не му отстъпва ни най-малко.

   Самира е главнокомандваща отряд еничарки, прилични на амазонки. Вещи в бойните умения, те владеят езици и могат успешно да се преструват на елитни компаньонки. Комбинацията от тези им качества ги превръща в смъртоносно оръжие в името на полумесеца.

    Отначало Борей запраща героинята си сред бойните полета край Виена в края на XVII век, когато европейските държави тръпнат пред мюсюлманския напор. Самира и нейните съратнички имат мисия да убият крал Ян III Собиески. Коварният им план се развива успешно почти до последния миг, когато начинанието се проваля (все пак историческата истина не може да се промени), амазонките са избити, а самата Самира едва се спасява.

    От бойното поле тя е изпратена на още по-опасно място – султанският харем, където текат неспирни битки за надмощие между различни групи. Опитите да я измамят се провалят и Самира оцелява и там, а враговете й губят живота си.

   В края й предстои последната, привидно лесна задача – да се справи с хайдушката дружина на Вълчан, които сеят ужас сред османлиите в Родопите. Но някъде там я чака зова на кръвта…

    “Самира” безспорно си заслужава четенето. Борей умело изплита историческия фон около героите си, смесвайки действителността с имагинерното. Нито за миг не преминава границата, в която вмешателството в историята става гротескно, а еротичната нишка на магнетичната женска красота придава великолепен привкус на четенето. Нищо, че обсебените от нея намират скоро смъртта си.

    Лична оценка:  11/13.

Бернар Вербер повежда сред живота след смъртта в “Танатонавтите”

   По малко странен начин чета в последните дни. Първо минах първия “Милениум” на Ларшон, после първа част на “Мравките”, а накрая и настоящия му роман - “Танатонавтите”. Преди малко пък завърших втората част на “Милениум”, следва “Денят на мравките”, а накрая ще финиширам с “Империята на анегелите”. Не ме питайте защо, и аз не знам.

   Но да се върнем на “Танатонавтите”. На младини четох tanaton2 доста езотерика, но тази страст приключи рано, за добро или лошо. Но Вербер не пише езотерика. Не пише и фантастика. Още по-малко научно изследване. Какво пише Вербер? Не знам, по много от всичко, и е страхотно.

    Група изследователи - доктор Микаел Пенсон, биологът Раул Разорбак и още няколко се заемат да разгадаят най-голямата загадка – има ли нещо след смъртта. Щедро финансирани от един чалнат президент, те убиват над 100 затворници, докато налучкват как да предизвикат изкуствена кома, която да “запрати” душата на човека в посока към Отвъдното и все пак да я върнат, за да може да разкаже видяното.

   Пробивът носи повече въпроси, отколкото отговори. Страница след страница танатонавтите стигат все по-далеч, но попадат на нови и нови прегради, последователно нарични MOХ-1, МОХ-2 и така до седем. Те заграждат обособени територии, в които отделилата се душа трябва да премине през поредица от изпитания. Териториите са доминирани от различни цветове, в последователност синьо - на радостта, черно - сблъсък с най-тежките спомени, червено – изкушението на перверзните фантазии, оранжево – изпитанието на времето, жълто – ужасът на абсолютното познание, зелено – примирението пред всепоглъщащата красота и най-накрая бялата зона, където са Отговорите.

    Откритията на танатонавтите разбунват целия свят. Религиите се вкопчват в смъртна схватка за своето оцеляване, дори се стига до война в отвъдното, която взима хиляди жертви. Светът се променя според откритията, дори се стига до отказ от извършване на престъпления след откриването на тежестта на кармата и истината за прераждането.

   Развиващ се бавно в първата си половина, след това романът се втурва в яростна битка с табутата, властващи над смъртта в целия свят. Вербер с безгранична фантазия развива какво би се случило, ако смъртта стане поле за изследване, и резултатът е наистина един огромен и световен хаос, дори масови самоубийства следствие на дребни простъпки.

   А това няма как да не притесни ангелите…

   Лична оценка: 11/13.

   Книгата ми бе любезно предоставена от издателство “Колибри”.

Вук Драшкович дълбае зловещи рани с назъбения си окървавен “Нож”

    Не четете тази книга, ако харесвате “Здрач” или някоя подобна захаросана лиготия. Не я четете, ако обичате романтични комедии. Абе помислете малко, преди да я прочетете. Страховитите истории на Кинг са като приспивни песнички.

    По Коледа 1942 г. сръбското семейство Юговичи са около image масата. Навън бушува виелица. Но усташките им кумове от съседното село Османовичи идват на гости. Изколват всички (не ви трябва описанието, повярвайте ми), подпалват църквата. Едно бебе е взето от селото.

   Алия Османович е отгледан като мюсюлманин. Отива да учи в града, където открива различни светогледи, но не успява да се отърси от вкоренената си омраза към сърбите и техните зверства по време на войната. Една статия във вестник го повежда към разкриване на истината за произхода му. Сред страниците отново потича кръв, която отдавна трябва да се е съсирила…

    Друга история проследява живота на Сабахудин Муратович. Някога той е бил усташа Атиф Танович, но е избягал от миналото си. Но то не го е забравило…

    Няма да описвам случващото се в книгата, безсмислено е. Такава история може да се случи само на нашия полуостров, разкъсван от векове. Противно на привичките ми, ще цитирам текста на корицата, той казва много:

    “Не деля ножовете нито на усташки, нито на четнически, нито на сръбски, хърватски или мюсюлмански. Всички те, синко мой, опираха във вратовете ни. А на гърлото не се вижда нито кръст, нито полумесец, нито кокарда, нито буквата “U”, нито петолъчка. Всички вратове са еднакви и всички ги боли еднакво, без значение чия е ръката и под чий байрак е ножът, който ги коли. Никой нож няма само една страна и в този разделен и объркан народ вече векове наред на псувнята се отговаря с още по-тежка псувня, на удара с нож – с три удара, на една яма с трупове – с цяла каньон или пропаст.”

   И още малко от текста, той казва всичко:

   “Казваме НОЖ и започваме да мислим: коля, заколя, дозаколя, изколя, режа, разрежа, прережа, изрежа, прорежа, подрежа, резна, сека, отсека, насека, пресека, посека, разсека, бода, забода, убода, пробода, набода, боцна, дера, раздера, поря, разпоря, мушкам, намушкам, кълцам, накълцам, изпонакълцам… и най-накрая изкормя!”

   “… И водата беше НОЖ: усташите варяха деца в нея; и катранът беше НОЖ: изливаха го върху отворени рани; и пръстта беше НОЖ: зариваха я върху живи хора; и плъховете бяха НОЖ: в мъченията усташите използваха плъхове, които изгризваха човешката утроба; и расото беше НОЖ: четири години непрестанно капеше кръв от него; и Коранът беше нож: всичко все с благословията на Аллах се вършеше… НОЖ! Лесен за носене, труден е за понасяне! Бързо коли, бавно мисли! Бързо убива, бавно забравя…”   

    Лична оценка: 13/13.

   Книгата ми бе любезно предоставена от издателство “Изток-Запад”.